Болниците са вкарани в параграф 22

От една страна, се спира финансирането, а от друга, се изисква качество, което не може да се осигури без пари

Д-р Стефан Константинов*

Заклет привърженик на реформите съм. В смисъл, че винаги търся новото и по-доброто. В българския тълковен речник под реформа е написано преобразуване, промяна. Но в англоезичните има и добавка - преобразуване към по-добро състояние.

Как изглежда българската болнична реформа отвътре? Отговорът е много лесен. Намалени заплати и/или повишаващи се задължения на болниците. Със или без нови анекси към договорите, от март болниците получават до 80% от отчетената дейност. По досегашните правила остатъкът трябваше да се изплаща след проверки, но въпреки тях парите не идваха в очакване на по-добри дни. И тъй като цените на лекарства, консумативи, енергоносители и др. разходи са постоянни или увеличаващи се, единствените възможни действия на болниците бяха да намаляват заплати и/или да влизат в задължения към доставчиците си.

Да вземем за пример една областната болница - тази в Кюстендил. Там средната брутна заплата от близо 700 лв. през 2009 г. стигна до 580 лв. през юни 2010, успоредно с намаляване на трансферите от районната здравна каса. Реално основните заплати са под нивата на договорените в Колективния трудов договор. Причината да се поддържат толкова ниски е непредвидимостта на приходите, които вече не са равни на изработеното. Цената да нямаш просрочени задължения се плаща с цената на ниски възнаграждения, търпящи ежемесечни корекции. Въпреки тихото недоволство по-голямата част от персонала проявяваше разбиране поради затрудненото финансово положение на държавата. Но разбирането не е безгранично, особено ако тежестите се поемат преимуществено само от едната страна.

Болниците в България заделят около 54-60% от приходите си за възнаграждения, което въобще не е много спрямо други държави. При това положение е ясно, че намаляване на плащанията с 30-35% - наложено от новите делегирани бюджети, е невъзможно да се компенсира с по-нататъшни намаления на заплатите. Ако ставаше въпрос за частна фирма, оказала се в ситуация без приходи, вероятно съкращение на персонала или временно спиране на дейност би облекчило проблема. Но спирането на дейности за всички болници е катастрофа, а съкращенията с малки изключения в административния персонал са немислими. Броят на лекарите у нас е вече под средния за Европейския съюз, а по отношение на сестри и лаборанти дефицитът е силно изразен. За работа с НЗОК има изисквания за наличен персонал, оборудване, а медицинските стандарти определят нива на компетентност върху тях. Така се оказваме в параграф 22. От една страна се спира финансирането, а от друга се търси оборот, следят се заетите легла, брой извършени операции, наличие на квалифицирани кадри - все изискващи средства неща.

Това нямаше да е толкова противоречиво и несъвместимо, ако беше част от ясен план - къде държавата ще гарантира здравеопазването, къде ще се остави на частната инициатива. Колко болници ще останат, кои ще се обединят, кои ще се трансформират, кои ще се закрият. Когато някъде се намалят пари, къде ще се увеличат, каква възможност за реализация ще се предложи на медицинските кадри в неперспективните заведения, какво алтернативно здравно обслужване ще получи населението от тези региони. Но не, задушаващата финансова хватка е за всички, а забулената в тайна формула на намалението изглежда се базира единствено на миналогодишните финансови резултати на всяко заведение, намалени с угоден за бюджета коефициент. Твърде далеч от всякакво стратегическо мислене. Твърде далеч от това, което финансовият министър развиваше като виждания само преди 10 месеца. Няма да крия, Симеон Дянков силно ме впечатли по време на лекарския събор през ноември 2009 г. Тогава той говори за здравеопазването, за това какъв дял от публичните средства трябва да се заделят за него. И получи много ръкопляскания. Но не това спечели моите симпатии. Този човек познаваше проблемите ни отвътре - изкривяванията, аномалиите, несправедливостите и имаше правилни стратегически решения. Защо 10 месеца по-късно единственото, което ни се предлага, е групово стягане на колана, остава загадка.

В общоизвестния отговор за неочаквано тежката ситуация - няма пари, сигурно има истина, но той не е достатъчен като обяснение за непоследователните и противоречиви действия. Финансирането на болниците до и под размера на силно свития фонд "Работна заплата" ги обрича на дългове, които все някога ще трябва да се изплащат пак с парите за здраве, но вече с добавени лихви. Още повече ще се задълбочат различията между болнични и извънболнични доходи, в резултат на което специалисти ще бягат от болниците, а нерегламентираните плащания в тях ще се увеличават. Пропастта между различните специалности ще продължи да нараства. Точно тази пропаст, която се използва при цитиране на астрономическите заплати, получавани от под един процент от лекарите и нямащи нищо общо с доходите на останалите 99%. Подобен твърд финансов подход поставя под въпрос изпълнението на едно от правилните решения, взети напоследък - задължителната здравна карта, тъй като твърде малко болници ще могат да покрият критериите за влизане в нея, и договор с НЗОК.

Ако не бъде преосмислена финансовата политика спрямо болниците, накрая може би ще успеем да се похвалим със здравна реформа, точно по дефиницията на българските тълковни речници. Но не и по англоезичните.

---------------

*Авторът е лекар в областната болница в Кюстендил и зам.- председател на Българския лекарски съюз. Изказаните мнения и позиции обаче не ангажират официално БЛС.