Здравната реформа трябва “да тръгне” от корен

Удивителна е упоритата самоувереност на досегашните здравни реформатори. Те не изживяваха никакво съмнение в своите светкавични идеи и намерения – за ликвидирането на утвърдени в целия свят обединени болници (стационар с поликлиника), за премахването на омразните поликлиники и създаване на фалшиви недоносчета, които светът за пръв път вижда (ДКЦ), за нови нечувани имена на болници (МБАЛ, СБАЛДОХЗ и др.), за търговско узурпиране на Хипократовия храм, за едноличните търговци (ЕТ), на които поверяваме здравето си, за закриване на болници със стогодишна история, за някакви магически пътеки – клинични… Изобщо, безкрайни полети на мисълта.

Новият хит са болниците за долекуване. Пътувайте по света, ровете се в интернет, колкото искате – не ще откриете дефиниция на ДОЛЕКУВАНЕ. Най-много да намерите в английски превод следното: долекуване – Post-hospital state, пациенти за долекуване – Patients for post-hospital state”. Но на английски зад този термин прозира друг смисъл – нещо, което става в следболнични условия. Нещата се усложняват… и едновременно опростяват.

Терминът „долекуване” (в болнични условия) е българско изобретение. Аналогичен е на ДОспиване, ДОяждане, ДОхранване, ДОпиване, ДОвършване и много други „До”. Нещо не е свършено както трябва, пациентът не е излекуван и вие трябва да го ДОлекувате. Едни ще лекуват (т.е. недолекуват), а други ще долекуват (т.е. излекуват докрай). В такава словесна игра е затворен омагьосаният кръг на стратегическите напъни в здравеопазването. Терминът долекуване неволно ни отклонява от утвърдения европейски термин продължително лечение – long-term care.

Масово внушение днес е, че долекуването ще бъде по-евтино от така нареченото активно лечение. Но вече немалко лекари се съмняват в това… Даже обратното – погледнато по-цялостно, долекуването може да се окаже по-скъпо струващо, защото ще има един проточен дезинтегриран лечебен процес, разкъсван между различни нееднородни структури и заведения.

Терминът „долекуване” е логическо следствие на терминологичната и концептуална бъркотия, възникнала в нашето здравеопазване след 2000 година.

В термина МБАЛ срещаме две объркващи и нас, и европееца прилагателни: „многопрофилна” и „активно”. Световно утвърдени термини са „general hospital (или само hospital)”, „intensive care beds”,  „emergency department”, „long-term care”, които поставят целия болничен сектор в един по-общ знаменател, вместо безкрайно раздробената класификация на типовете болници в България – МБАЛ, УМБАЛ, СБАЛДОХЗ, СБР-НК, НСБАХЗ, СБПЛДРБОДА – словесен лабиринт, достоен за Гинес.

Плетеницата идва от различния смисъл, влаган у нас в световно утвърдени термини. Известно е, че в Европа терминът активно лечение (active treatment) означава подход за организирано неотложно лечение, а консервативно лечение (conservative treatment) – лечение без радикални или оперативни процедури. Аналогични са серията термини за различни подходи в лечението (palliative treatment, supporting treatment, preventive treatment, causal treatment, symptomatic treatment). Това са клинико-организационни подходи на лечение, а не наименования на болници. В една болница могат да се включат различни комбинации от тези подходи, което не означава, че трябва да има многобройни заплетени наименования на болници.

Фундаментална грешка и бариера за по-нататъшно оптимизиране на здравната система бе въвеждането на Търговския закон в здравеопазването като ключов нормативен акт. Няма спор, че в здравеопазването са нужни определени пазарни механизми за регулиране на ресурсите. Но само определени, само в допустима степен за специфичната медицинска дейност, която в целия свят, в т.ч. и в САЩ (тази крепост на частния сектор) е причислена към нонпрофит сферата.

Този факт е безпрецедентен не само в историята на нашето здравеопазване, но и в международен план. Касае се за прилагане на нормативен акт от друг сектор, коренно различен от здравеопазването (в случая търговския сектор) за регулиране на изключително специфичната медицинска дейност. Недоумение и негодувание предизвиква и у редовия гражданин, и у експерта фирмата ЕТ (едноличен търговец), прикачена към кабинета на нашия любимец личния лекар. Но да оставим емоционалния ефект! Факт е, че умонастроението, стилът на мислене и действие на личния лекар вече го правят истински едноличен търговец.

Ето мнение на Б. Янкулов, юридически консултант на в. ”Стоматологичен свят”: „Въпросът за едноличния търговец. Какво прави тази аморфна фигура от популярната улична търговия в медицинските дейности и в медицинското законодателство? На подобни спекулации им липсва основание в ЗЛЗ, те произтичат от стремеж обсегът на дребните юридически и счетоводни услуги да достигне и до медицинските професии… Необходима е законодателна промяна в ЗЛЗ, посредством която от лечебните заведения за извънболнична помощ търговската регистрация да отпадне цялостно.”

Нямам причини да не повярвам на написаното от отличния лекар и магистър по макроикономика д-р К. Еленски: „Пазарът на здравни услуги в България не е избегнал нито един от известните дефекти на пазара в здравеопазването – териториална неравномерност, смесване на публична и частна дейност, липса на връзки между различните сектори в здравеопазването, недекларирани дейности и неформални плащания”.

Докато от Храма на Хипократ не бъдат изгонени търговците, ще остане съмнението дали медицината наистина е Храм на Здравето.

Особено остър става проблемът за здравните приоритети – здравето на децата и учащите се, на уязвимите социални групи, спешната медицинска помощ. Търговският закон е великолепен за търговския сектор, но той не признава здравни приоритети. Налага се да повторя за кой ли път: без гарантирани приоритети дестабилизацията и дезинтеграцията на националната здравна система са налице – открит е пътят към ненационална нездравна несистема.

Остава и вечният въпрос: накъде? Безспорно е, че трябва да се промени посоката, а не само отделни структури и методи в здравеопазването.

Въпросът за посоката не е технологичен или оперативен, а е концептуално-стратегически въпрос.

Тъкмо от нашата концепция ще зависи отговорът на въпроса „Накъде да вървим?”:

l Накъдето ни видят очите.

l Накъдето никой не е вървял.

l Накъдето вървят всички.

l Накъдето вървят най-успяващите.

l Накъдето сме най-нужни и най-очаквани и т.н.

Какъвто и да бъде вариантът, изборът на посоката е прерогатив на обществото. Интересите на обществото ще определят посоката на здравеопазването. Не интересите на една или друга професия (включително лекарската), не интересите на едни или други играчи в терена на здравеопазването, не интересите на отделни политически сили…

Съдбата на здравеопазването е в ръцете на обществото. Ако парламентът е синтез на обществената енергия и интереси, именно той трябва да промени и определи новата посока на националната здравна система.

Това означава радикална промяна в здравните закони, чиито принципни дефекти са вече очевидни за всички – Закон за лечебните заведения, Закон за здравното осигуряване и Закон за съсловните организации.

Усилията на новия министерски екип са похвални, но те ще срещнат невидимите  капани и бариери на тези закони. Няма да можем да минем само с преструктуриране на болници или закриване. Това ще бъдат фрагментарни промени, неинтегрирани и некоординирани с останалите сектори в здравеопазването.

Промяната, която ще стане в здравеопазването, трябва да има фундаментален принципен характер, за да повярваме, че наистина се касае за здравна реформа. Иначе и ние, подобно на министър Борисова, ще намразим думата реформа (според първите й министерски изявления).

Изводът: Промяната в здравеопазването трябва да засегне болните корени на системата. Горещата топка за предстоящата здравна реформа е в ръцете на Здравната комисия на парламента. И най-виртуозното МЗ не ще може да изобрети или да компенсира неща, които тази комисия не е свършила или няма да свърши в ускорен темп.